Теорията на привързаността /John Bowlby/ отразява много нива на функциониране в поведението на детето и връзката с майката. В най-общи линии тази теория се основава на разбирането, че в зависимост от отношенията с отглеждащия и неговото поведение детето развива различен стил на привързаност. Когато в последствие у детето се активира системата на привързаност, неговата реакция е съобразно изградените вътрешни работни модели.
Така например ако родителят или основният грижещ се са предсказуемо достъпни за детето и го утешават при поява на стрес, то развива стил на сигурна привързаност. Детето се научава да търси близост, за да получи подкрепа и защита. Получавайки ги, системата на привързаност се изключва, детето се чувства сигурно и се насочва към изследване на външния свят – това развива неговите психични, поведенчески и социални умения. Работните модели за света са позитивни и се развива уверена личност, способна да се справя с трудностите. Децата със сигурна привързаност имат дълготрайни приятелства и добри взаимоотношения.
Когато родителят реагира на търсенето на близост чрез отхвърляне, гняв, подигравка или злоупотреба, детето развива избягващ стил на привързаност. Работните модели за света са негативни и враждебни. Детето възприема себе си като недостойно и незаслужаващо. То не разчита на майчината подкрепа, не проявява дистрес при раздяла с майката и я игнорира. Контактът с непознати се избягва и вниманието се насочва към играчките. Тези деца се научават да неглижират потребността си от свързаност и изглеждат привидно самостоятелни и независими. Зрелият човек с такъв стил на привързаност е склонен да разчита само на себе си за намаляване на стреса, избягва емоционална ангажираност и близки взаимоотношения.
Когато реакцията на родителя при търсене на близост е непредсказуема – варира между пренебрегване и гняв до утешаване и защита, детето развива амбивалентна привързаност. Поради непредвидимостта на родителското поведение, детето се фокусира върху търсене на близост и ограничава поведенията на изследване на външния свят. Светът се възприема като непредсказуем и се развива поведение на зависимост, като се търси непрекъсната физическа близост с фигурите на привързаност. Тези деца изпитват силна тревога при отделяне от майката /или значимия възрастен/ и предпочитат да стоят прилепени до нея, не изследват средата и ограничават своите познавателни възможности. В зрелостта те се представят като свръхбдителни личности, които разчитат дори и незначителни сигнали като акт на отхвърляне.
Когато поведенческият отговор на родителя към търсенето на близост от детето е свързан с отхвърляне, гняв, раздразнение, наказание, ситуацията на близост се интерпретира от малкия човек като заплаха и той започва да отрича нуждата от привързаност и да потиска емоционалните си преживявания. Също толкова неблагоприятни са обаче и последствията от една компулсивна свръхобгриженост, несъобразена с нуждите на детето – когато стремежът към автономност и самостоятелност се ограничава и наказва, а безпомощността и некомпетентността на детето се подчертават. Развива се силна зависимост от фигурата на привързаност с негативни последствия за самооценката и самоувереността на индивида.
Най- травмиращ е интрузивният стил на отглеждане, при който с бебето се правят неща, за които не е готово, включително и актове на малтретиране и неглижиране. В тези случаи е много вероятно да се развие дезорганизиран стил на привързаност с предпоставка за развитие на и психопатология.
Литература:
„Емоционални процеси в семейството и системна терапия“ – Златка Михова
„Привързаност там и тогава, тук и сега“ – Ваня Матанова