Заекването е едно от често срещаните комуникативни нарушения. То се характеризира със спазми в периферния говорен апарат, като са нарушени прозодиката, дишането, фонацията и в някои случаи артикулацията. Спазмите са с различна тежест, продължителност и честота. Характерен симптом са добавъчните паразитни думи, които са лесни за заекващия и той ги използва, за да преодолее спазмите. В по-тежките форми на нарушението се наблюдават излишни съпътстващи движения /синкинезии/ на лицевата мускулатура, а в най-тежките форми – и на тялото и крайниците. Силно изразени са и психичните смущения – повишена впечатляемост, емоционална лабилност, хиперактивност, раздразнителност.
Етиологията на нарушението и до днес не е съвсем изяснена. То може да е в резултат на органични увреди или да е придобито в следствие на психогенен фактор. Когато заекването се дължи на психогенен фактор, обикновено се предхожда от нормална реч. В последствие психогенният фактор блокира речта на детето, тъй като неговата психика е лабилна и неустойчива. Травмиращите фактори могат да се отразят и с натрупване – при продължителни конфликти и напрежение в социалната среда.
Понякога заекването се дължи на разминаване в нивото на езиковото и говорното развитие – тогава, когато детето има много знания и желание за комуникация, но речемоторните умения не са достатъчно развити. В този случай накъсването на речта не е патологично, но когато се съчетае с неправилно отношение и прекалено високи изисквания от страна на близките, може да добие патологична устойчивост.
Не са рядкост и случаите, когато функционално заекване настъпва и без неблагоприятни външни въздействия, като следствие от конституционалните особености на детския организъм.
Терапията при заекване е продължителна и изисква постоянство. За да е ефективна, е необходимо тя да е комплексна – със заекващия да работи и логопед, и психолог. Докато логопедичната терапия е ориентирана към овладяване на нарушената фонация, артикулация и динамика на речта, то психотерапията е насочена към разкриване и справяне с психичните фактори, лежащи в основата на нарушението, както и към преодоляване на негативните емоции и създаване на положителна самооценка. В някои от случаите се налага и медикаментозна терапия, която се прилага успоредно с логопедичната и психологичната терапии.
Във всички случаи активността и участето на родителите и обкръжаващите в процеса на терапията е от особено значение. Желателно е да се създаде спокойна обстановка, да се ограничат дразнещите и възбуждащи фактори. Имайте предвид, че всяка емоционално наситена ситуация, независимо дали е с отрицателен или положителен заряд, напряга заекващия и засилва симптоматиката. Добре е детето да има изграден дневен режим, в който времето за гледане на телевизия и използването на компютър да е премерено. Не на последно място, отнасяйте се към затрудненията на детето с разбиране и търпение, без да фокусирате вниманието му към заекването или да превърнете темата в табу.
Запъването също е нарушение на речевата плавност, характеризиращо се с неадекватно паузиране и стопиране на речевата продукция. Често се съчетава с нарушено внимание, лоша артикулация, несвързана реч. За разлика от заекващия, при забележка, лицето със запъване може да се коригира. Навременната и адекватна терапия е от съществено значение, тъй като е възможно запъването да премине в устойчиво заекване.
